понеделник, 31 октомври 2011 г.

Мадрид и пристигане в Гибралтар

The Rock, Gibralrar
Ето ме, най-накрая в Гибралтар, а тук е тридесет градуса. Извадих тъмните очила, късите гащи и сефтосах новите сандали, завиждате ли. Освен това спя на покрива под звездите и сутрин ме будят крясъците на местните гларусоподобни. Е, бих могъл да мина и без събуждането от пилците, но го погледнете от към романтичната му страна- гларуси, море, ваканция. 

Нека преди това се отчета за престоя си в Мадрид при Стан и Теди и тяхното малко- Сияна. Стан бачка там, Теди гледа Сияна, а тя е няколко месеца по-голяма от Яна, так че се запознах с това какво скоро ни очаква нас. Те също така, изповядват сходни на нашите идеи в гледането на наследници. За повече подробности се обърнете към на Ели блога.
Вижте тях колко добре ги представих, защото получих критики, че споменавам разни хора в пътеписа, без да споменавам какви са, що са и за какво се борят. Приемам критиките и се поправям.

Там пак готвих, този път любимото ни с Ели: Ципури в лимонено-зехтинен сос, и с това и предишните две манджи изчерпах половината от кулинарния си арсенал. Ту валеше, ту печеше, изкарах доста време пред компютъра им с ужасна испанска клавиатура и гадна кирилица, от онази новата фонетична, дето никой не и се кефи. Денем с Теди усмирявахме Сияна, а нощем със Стан усмирявахме фенките си в дискотеката. Разходихме се из Мадрид, ама сори, не снимах, разгледайте го в Гугъл, готин е.

фенки
А пък, истина ви говоря, като отидохме със Стан в някакъв клуб и като се извисихме като едни ми ти титани над море от джудженца, веднага привлякохме ухажорки. Аз моята я отказах бързичко, не танцувах секси танци и не говорих достатъчно испански че да схвана свалката, пък и като прецених че няма да ни черпят съвсем ми се изпари мотивацията. На Стан му отне повече време, но той се издаде че говори испански, та полафиха повечко. Накрая Стан и казал "Ама да ти кажа, аз имам гадже", а тя: "Ми, защо ми губиш времето тогава?".
Та почесаха ни самочувствията малко, за такива сериозни и обвързани мъже като нас не се полага повече. Ели, Теди, четете ли това? Да ни пишете точки.

със Стан на диско
И след като все пак, аз съм тръгнал по работа, а не да се забавлявам, в Събота, рано сабалем по тъмно, се изнизах към влака за Гибралтар.Само да ви кажа каква им е зла и анти-гратисчийска системата тук, или поне на гарите на които до сега съм бил. Първо има някаква чакалня преди самите перони, до която те допускат само с билет и резервация. Допускат те до перона едва петнайсетина минути преди тръгването на влака и пак минаваш през проверка на билет и резервация. Това може да е и заради атентатите, които им направиха преди няколко години. Аз даже минах през гарата, която гръмната: Мадрид-Аточа, абе гнусно нещо са това атентатите, да мрат всички атентатори. Иначе, всичките им бързи влакове са с резервация и почти няма друго освен бързи влакове. Охарчиха ме.
Всъщност, до Гибралтар няма влак, влакът свършва в Алхесирас, от там с автобус до Ла Линия, и от там пеш в прословутия Гибралтар. Принадлежи на Великобритания, говорят як бритиш, всичко им е в лири, ама пък карат в дясно.
Тук се заселих при един образ, който открих в couchsurfing- Ники. Ники е колумбиец, израснал тук, живял осем години на Ибиса, DJ и професионален лентяй, на расти, цялата му къща е в Хинду декорации, но яде месо и пие алкохол, демек никакъв раста, нито хинду, нито кришнар, ами- наш човек, хубав човек.
Тук има предостатъчно място за сърфисти (членове на couchsurfing) и той не се страхува да го използва. Вчера бяхме осем, днес останах само аз, утре чакаме още. И едно от най-котираните места за спане е терасата на покрива, голям кеф, всичките там се натъкаляхме. Това носи определени рискове разбира се, затова често проверявам прогнозата на времето.

спалнята




И така, добрах се до Гибралтар. Не се получи на стоп, както го замислях, но пък тръгваме с уговорката за свободен маршрут и програма. Както се получи, така да е! Нещо, което не можем да си позволим на трудов договор ;-). Следващите няколко дни ще обикалям из марината и ще досаждам на всеки дръзнал да изпълзи пред очите ми от яхтата си. Пък като странични занимания планирам да се кача на скалата, да се снимам с маймунките :), да се завра в тунелите и да ходя на прословутия светофар на летището докато каца някой самолет.

Комин суун...
Гибралтарски впечатления и що е то яхт-стопът и има ли почва тук
Нека това ви държи влага до следващата публикация

Васко, 
Гибралтар



четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Испански фиести

На отиване към бара с Арленката и Мигел
От както стигнах до Барселона, изминатите километри значително намаляха за сметка на изпитите бири и сангрии. 

Барцилона
"Кой играе- пичели, кой не играе- не пичели" - Христо Стоичков

Там гостувах на Арленката, тя живее на една пряка от Саграда Фамилия, даже над покрива на отсрещната кооперация се виждат връхчетата на кулите и крановете дето ги строят. Много гъзарско място, като я завършат, а те здравата са запретнали ръкави, ще се вижда централният купол. Абе, страшно нещо е тази катедрала: огромна, висока, и странна. Много е впечатляваща.
По-късно, професората Марти, ми разказа за катедралата туй онуй, като едно от най-интересните неща беше, че тъй като на Гауди му било ясно че няма да може да я завърши привиживе, написал към скиците си инструкции за бъдещите строители, а една от основните му повели била всяко поколение, което строи катедралата да я строи с характерните за времето си материали и техники. Това обяснява защо старите и новите части толкова много се различават. Остава само да гадаем как и от какво ще построят останалата част, няма да се изненадам ако лъсне някоя стъклена фасада или купол. За съжаление този път не съм се щракал със Саградата, така че на който не му е ясно за какво става въпрос или му е много зор да се полюбува, нека помоли Гугъл.

Арленката живее с двама съквартиранти и половина- Мигел, Майте (съкратено от Мариа Тереза) и още едно момиче, което е половината съквартирант, защото тя май рядко е там и не се засичат много често. В това време в Барселона беше и един друг приятел, та с него пихме няколко бири, а с Арлен и Мигел ходихме на бар и се изпонапихме със сангрия. На следващият ден, Арлен каза че има жесток махморлук и спа до късно, а аз като прецених, че очевидно няма да се купонясва и този ден, реших да се изнасям за Сарагоса, където е професората Марти.

И така, напуснах Барселона на върха на славата си, оставих Арлен и Мигел да си ближат алкохолните рани и отидох да напивам следващите.

Този път Барселона много ми хареса, още в момента в който слезнах от влака, забързаният, модерен и космополитен град ме удари като чук, Най-накрая почуствах сериозно удовлетворение от пътуването и радост че съм сигнал до достойна цел. И както и друг път съм споменавал, ако бях кацнал директно със самолета, една ли щях да изпитам такова удовлетворение. А тук много ми допада как го раздават: доста айляк, правят си сиестите, хапват си добре и разнообразно, и изпълзяват да купонясват след полунощ. Знаете, че те там са каталунци и презират Испания, но да ме извиняват за игнорантството, струват ми се едни и същи.

Сарагоса

Тук пък, при Марти, големи съквартирантски вълнения, имат някаква психо съквартирантка- испанка дето не си пуска водата в тоалетната, страх я е от Марти и не си излиза от стаята. Иначе са пет момичета- три българки, психо испанката и една украинка, която много много не се появявала дома. Всичките са там по Еразмус.

Ели, Пънк, професората Марти и Ани, в Сарагоса

Кули в Сарагоса
Пихме Каво- някакво местно шампанко, абе пълен шит, както всичкото шампанско по принцип, а на следващия ден им сготвих винен кебап и ги ощастливих :D. После пък им готвих пиле с бира- бирата е в соса, иначе надявам се, е ясно че изпихме десетки бири. Та, на мацките им хареса и май започнаха да се замислят да ме закрепостят там, даже Марти възкликна: Васко, защо не ни станеш жена тук - прецених че е време да си вървя преди да са ми връчили престилката и парцала и се метнах на хипер мега якия влак и отидох в Мадрид, при Стан и Теди. Мисля и тук да изкарам ден и половина- два, преди да продълва надолу към Гибралтар.

Иначе след Барселона, Сарагоса ми се струва малко провинциално градче, ама си е яка, имат много готин централен площад с някаква гранде катедрала, рисувана от Веласкес, Гоя и кой ли още не, и вероятно платена с голямо количество индианско злато.

И тъй като тук, в Сарагоса, най-накрая ме хвана фото-диарияата, на ви малко снимки

Мега гарата на Сарагоса, и супер хипер лъскавия влак, който ме докара там
професората Марти






Не си мислете че съм забравил рубриката Полезна информация
Този път е за гратисчиите. За пореден път се потвърди това, че в Италия влаковете са безплатни, просто никой не проверява билети, най-вече в регионалките. Регионалките са нещо като нашите бавни пътнически влакова, само дето се движат по бързо от нашите експреси. От всичките влакове, които хващах в Италия, ме провериха само в един, при това той беше от малко по-експресоподобните.
Във Франция, пък, съвсем не ме провериха даже и в TGV-то. Там обаче не съм безчинствал и други пъти, та да мога да кажа със сигурност, че става без билети. 
А в Испания, уви, не става. Там даже и до перона не можеш да се добереш без билет.



неделя, 23 октомври 2011 г.

От Триест до Барселона на един локомотивен дъх

TGV
Да, изложих се! Като почнах с влаковете, три дни не успях да се спра. Нали уж на стоп щях да ходя, провалих се. Един приятел, Иво Природата, съвсем точно ми го каза: Като се качиш на един влак, от там следва и втори и трети. Навързани са на по десет-двадесет минути за пречакване, ако се ентусиазираш да идеш да стопираш, възникват редица въпроси и задачи: къде да излезнеш, къде ще спиш, в коя посока да тръгнеш, пък дали преди това да не намериш wifi, да извадиш розовия нетбук и да проучиш всичко това. Само като си помислиш колко е сложно, направо си се качваш на влака и отлагаш стопа за по-натам. Пък все пак си е есен, не се препоръчва замръкване по магистралите. 

Нека първо довърша историята от втория ден, която започна зле и така си и продължи. Не се тревожете, завърши с хепи енд, но си го изстрадах. Както бях писал от гарата в Любляна, опитах се да стигна до Триест, и успях, с цената на ходилата, петите и част от нервите си.
От Любляна хванах влак за граничното село Сежане. Там ж.п. линията свършва и Триест е съвсем наблизо, поне така си мислих, когато разглеждах картата. Приятели, вече минавали от там са ми разказвали, че имало градски рейс и трамвайче. Да, ама не! В Италия, след девет часа вечерта, всичко е вече мъртво. Ни рейс, ни трамвай, ни жива душа по улиците, ни капка ентусиазъм някой да ме качи на стоп. Това за пореден път ме озадачи, нали уж Италианците са хора с гореща кръв, защо при това положение градовете са им толкова пусти и спрели вечер? Даже не говорим за някакви особено късни часове.
Наложи се да избича пеш целия път до центъра на Триест, първите час-два ходих по някакъв безкраен път на високото, където ме брулеха някакви ветрове. Представете си от онези безкрайни пътища, където като ви изпревари някаква кола продължавате да и виждате светлинките още пет минути докато тя се скрие зад някой далечен завой или хълм. Вие копнеете, някъде там, след завоя, да има нещо, което да ви подскаже, че сте близо до целта, но след половин час стигате до там и пред вас отново се разгръща безкрайността.
В един момент не издържах и си изкарах отчаянието върху двата ми останали сандвича. И ябълката, която ми даде Юрай от Загреб, беше гневно изядена. Това повиши малко настроението, но само до следващото изпитание. А то беше една пряка уличка, спускаща се няколко стотин метра надолу с 26% наклон. Не си го измислям, пишеше го на табелка, тия хора май никога не са виждали зима и поледица. Освен това някакви жестоки ветрове ме лашкаха наляво надясно като Софийска топола напролет. Толкова слизане с двадесет килограмова раница си е голяма мъка, даже и за машина като мен, хехе, краката накрая едвам ме държаха. А след всеки завой, който все се оказваше предпоследен, гневни викове на български раздираха триестката тишина.

В крайна сметка уличката свърши, добрах се до гарата и от там до моя домакин Делян.
Да, наше момче, българче, намерих го през couchsurfing, или по-точно той ме намери. Докато висях на гарата в Любляна написах един отчаян вик за помощ в групата на Тирест и веднага ми отговориха няколко души. Писа ми една американка: Меги, и тя ме прати при Делян, те са колеги, правят докторантури там, занимават се с мозъци :-0. Даже открихме и един общ познат, като се добера до Фейсбук и още ще открием.
Те ви на, Хепиенд!

Трети ден:

Наспах се и се изкъпах, и двете не се знаеше кога ще ми се случат отново, изобщо приведох се във вид да се покажа на италианската общественост. Делян ме разведе малко из Триест, а след това, към три часа следобеда, си хванах влак за нататък.
Искаше ми се малко да се поразходя из града, за да се почувсвам турист най-накрая. Освен това жадувах за някаква комуникация, след скучния и самотен предишен ден и новият, който се очертаваше съвсем същият.

Триест
Триест е съвсем стандартен средиземноморски град, нагъчкан, крив и стръмен, помпозни сгради долу до водата и виещи се улички по баирите наоколо. Като че ли не се усеща характерната за Италия истеричност във всичко и всички, вероятно защото хората тук са попили малко и от строгите Австрийци. Всъщност, поне според Делян, хората в Триест са си съвсем уникални и те самите не се смятали нито за Италианци, нито за Австрийци или Словенци.
Вятърът, който ме обдуха предишната вечер бил Бора, и продължаваше да си се вихри и през деня, като събаряше саксии и паркирани моторетки, крадеше на хората шапките и им чупеше чадърите. На местните, като им се счупи чадъра, директно в кофите го хвърлят, а те съответно са пълни с чадъри. Китайците намазват най-много от това.

с Делян
След Триест- влакове.
Във влаковете ми протече остатъкът от третия ден, имах прекачвания във Венеция и Милано. Оказа се, че сам по влаковете е жестока скука, направо откачам. Някак тъпо ми е да заговоря някой с "до ю спийк инглиш", все едно съм някои американски отворко. Ами че никой не ми е длъжен да ми говори английски, кой ми е виновен че не знам Италиански, или Хърватски или Словенски. И защото съм много хитър, единствената книга която си взех е испанска граматика, надявах се че като ми е скучно, ще я извадя да уча. Ама не става, не я вадя, нещо в мен се бунтува, имам чувството, че ще ми стане още по скучно. Макар че едва ли е възножна по-голяма скука от това да се возиш часове наред, а понеже навън вече е тъмно, да виждаш в прозореца само отражението на купето. Абе, автостопа си е по-яко, там няма скука, ама както споменах вече: прекъснеш ли го, трудно тръгва пак.
Пък от толкова скука, започнах да се дразня на имигрантите. Както си се возя през Италия, в Италиански влак, и си слушам мелодична италианска реч, все ще се появи някоя шумна банда араби "кхалама, балама, булю гулю..." или някой черен, ще се развика по телефона си "агулю булю, мгобо габа багага...". Хм, сега забелязвам, че арабския и негърския си приличат, имат обща дума "булю".
Тия последните размишления май не са политически коректни.

Накрая, към един часа през нощта се озовах на Ревиерата между Италия и Франция, в градчето Ventimiglia. Пиша го на латиница, както си е, защото изобщо нямам идея как би трябвало да се произнесе.

Клош с котка
Там имах престой от четири часа, из гарата се бяха натъркаляли чакащи хора и два пъти повече съмнителни типове се размотаваха наоколо. Аз се дигнах и отидох да бродя из пустото, заспало градче. То се оказа много приятно, засукано, средновековно, с баирче, мостчета, крепост, криви тесни улички, проходчета и тунелчета.
Цялото градче си беше само за мен и никой не ми се пречкаше. Към четири часа сутринта, когато тръгнах да се връщам към гарата, ме плени апетитно ухание и ме отведе до една току що отворена пекарна, където си напазарувах прясно хлебче и си го умуах на мига. Чувствах се като буболечка привлечена от електрическа крушка, представете си как всичко е тихо и тъмно и само от една малко вратичка, в дъното на улицата, струи топла уютна светлина, и се чува трудолюбивото потропване на хлебаря. Бе, какво разбирате вие! 

Ventimiglia
Четвърти ден:

И четвъртият ден мина под знамето на влаковете и нестихващото и нереализирано желание да продължа със стопа. Обаче, някак, беше по различно, завладялата ме скука, като че ли съзря и премина в съвършено безразличие. Вече не се ядосвах, че скучая и че никаква перспектива за подорение не се очертава, задрямвах и пусках лигичка през половин час. Даже започнах да гледам филосовки на нещата, спомних си че през последните дни почти не съм поемал храна и течности и най-малко съм извършвал каквато и да е умствена дейност. Бидейки в това си философско състояние, прецених че това което изпитвам е процесът на пречистване на съзнанието ми от цялата тъпотия натрупала се в следствие на години машинално съществуване.
Също така, имигрантите вече не ме дразнeха, а Франция и французите ми се сториха готини. Смятайте какъв катарзис съм преживял, даже се притеснявам да не се превърна скоро в някое щастливо безгрижно хипи.

Като изключим нещата, случващи се в главта ми, ето какво още се случи:
След нощната разходка из Ventimiglia, хванах влак до Ница, от там до Марсиялия, от там се менах на първото TGV, което мернах, защото ми беше мерак да се повозя, и се сетих навреме да слезна в Авиньон, че сега вмесно от Барселона, щях да пиша от под някой Парижки мост.
Това, TGV-то наистина голям дзвер, страшно се засили, обаче не е като да не друса и клати, изобщо тия рекламни с чичката дето си пие кафенцето в TGV-то май са малко измама, поне за отсечката от Марсилия за Авиньон.
В Авиньон си има отделна гара за TGV-тата и останалите влакове. И тъй като Ани изкара цяла  специализация тук, реших да направя почетна обиколка, преди да ида на обикновената гара. Там, естествено се оказа, че след десет минути ми е влака за Перпинян, последния голям град преди Испания- баш моята посока. 

Авиньон
Напира ми поредното политически некоректно изказване, и то е, че някак, без да ми е съвсем ясно защо, южна Франция ми се стори много по приветлива от северна Италия. Надявам се това изказване, на фона на набиращия популярност наш блог да не навреди на Българската външна политика.

 



В крайна сметка, стигнах до Барселона, където налазих Арленката. Тук има и още няколко други агенти: Пудела, Иво Природата, а се оказа и че професората Марти е тук. Така, че смятам да изкарам тук ден два, да си почина и да си наваксам за голямата скука която ме тресе последните дни.



четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Ден втори - тегава работа

Неуспешно стопиране в Загреб
Греда! 
Автостопът от Загреб удари греда. Демек, избиваха се да ми спират, но не ставаха. Бе, какво да ви кажа, нито напитки предлагаха, нито закуски, изобщо никаква автостоп култура нямат тия хора. И ми вика единия: Хайде, моля те, качи се, ще спра някъде по пътя да те черпя кафенце. Викам: Не! Не става, вие какви хора сте, от де сте изпопадали всичките, махай ми се от погледа, изчезвай!. Той пък се тюхка: Много съжалявам че така се получи.
 

Та, изпъдих го, както и десетки други. И се уморих да ме занимават, пък то не спира да вали, до де им обясня на всичките, като на първолаци, как трябва да се третират стопаджии, станах вир вода. В крайна сметка отидох на гарата и си взех влака за Любляна. Там поне човек няма специални очаквания и изисквания.
Вижте ме к'ъв съм културен
Оказа се, че май съм отвикнал от возене с влакове, защото проспах гарата на Любляна и след това около един час опознавах и обиквах следващата гара, докато дойде влакът на обратно. А там, прелестно се сипеше сняг на парцали.

Та сега съм в Любляна, на гарата в McDonald's-a, и им точа интернета. Ще се опитам да сигна до Триест, и май това е максималното, което мога да постигна за днес.

И така, слънцето и автостопът ме огряха само за един ден- вчера. Май ще се преориентирам към влаковете, поне докато вали така непрестанно. Автостопът ми изравни, вече сме 1:1. Иначе, за Загреб, какво да ви кажа. Хубаво е, готино, чисто, подредено, скъпо, някак културно. Абе, от тук си започва западна Европа.

Тъй като бяхме обещали и практическа информация от време навреме, ето ви малко:
hitchwiki.org е много полезен сайт за стопаджи, за всяка държава си има описание как става и какво да очакваш, върви ли, не върви ли. Пък за всеки по възлов град са изброени местата за стоп в различните посоки и как да стигнеш до тях. Даже, наскоро гледам, и интерактивна карта на градовете има вече.
Аз се консултирах със сайта и за излизането от Белград и за несполучливото излизане от Загред. За последното хората си бяха написали, че не става много много.

Васко

Започна се

Най-накрая се започна - събрах багажа, подстригах се, обръснах се, целунах жената и детето и потеглих. Не беше лесно, на раздяла с племето (Ели и Яна) пуснахме по някоя сълза и вече ми липсват, даже ми залипсваха още вечерта преди да тръгна. Но, раздялата ще е кратка, делят ни само няколко хиляди километри, няколко милиона бири и един океан.

При автостопа има няколко основни неща, които не трябва да се забравят: усмихвай се, бъди позитивен, или иначе казано - не се отчайвай когато слънцето залязва а ти си по средата на нищото. И последното и най-важното п не замръквай по средата на нищото, особено есента и зимата.

Днес стриктно изпълних гореспоменатите правила на стопа и се озовах в Загреб. До тук: 1 на 0 за мен. И тъй като тук имам много приятели, вече съм на няколко бири и домашна ябълкова ракия (тук си нямат грозде, милите), ми е леко трудно да съчинявам увлекателни автостоп пътеписи.

Хайде, стопа върви, времето се търпи (не е станало супер жега все още), утре ме чакат Любляна, Триест и разни там 'секви пасти пици и спагети.

Лека нощ

Васко


вторник, 11 октомври 2011 г.

Аферата "Котьо"

Който за пръв път попада на този блог и още не знае за какво става въпрос, може хвърли едно око тук и тук.

След дълго търсене, вълнения и страсти, успяхме да решим един от основните организационни проблеми около нашето заминаване, а именно: да намерим кой да се грижи за нашия добър, любвеобилен и симпатичен котарак Котьо, докато ни няма.


Вярно е че котките не са като кучетата. По-саможиви са, нямат нужда от разходки всяка сутрин и вечер и се твърди, че котките се привързват повече към дома отколкото към стопанина. Но също така е вярно, че и котките имат нужда да си играят и да се гушкат с нас точно толкова колкото ние, котко-любителите, имаме нужда да си играем с тях, да ги гушкаме и мачкаме. Така че нямаше как да го оставим сам за няколко месеца, милото щеше да откачи от скука и самота.

След като се оказа, че няма наплив от желещи да осиновят Котьо, решихме да сменим тактиката и да примамим някой доверен познат да се засели безвъзмездно у нас. Като в замяна, да се грижи за малката гадинка. Преценихме, че това ще бъде много изкусително предложение. Но, не щеш ли, майка ми, която все пак е собственик на апартамента, твърдо и непреклонно постави условие: хората, които евентуално ще дойдат да живеят у нас, да плащат някакъв, макар и малък наем. Това доста ограничи възможностите ни да намерим решение и започна да става малко напрегнато, малко се поскарахме, малко се обидихме.

Дългото търсене на решение завърши онзи ден, когато се уговорихме с две приятелки: Валя и Силвия - млади, възпитани и благонадеждни момичета, да се заселят у нас, да гледат Котъо и цветята и да не тряскат вратата на аснсъора.

Сега всички са доволни и пожелавам на Котьо и на нашите нови квартиранти приятни мигове и безпроблемно съжителство

Ето още малко снимки на симпатягата Котьо